Община Благоевград и Общинският съвет по наркотични вещества организира конкурс на тема „Човекът свободен и независим”, насочен към учениците да изберат да творят в посока независимият от наркотици човек и какво причинява дрогата на личността. Споделяме есето на ученичката Мила П. Кръстева от X е клас, която спечели първа награда, като изразяваме своята съпричастност и активна позиция в битката с разпространението на наркоманията.
ЧОВЕКЪТ Е СВОБОДЕН И НЕЗАВИСИМ
Животът ми като човек зависим от наркотичните вещества определено не беше такъв, какъвто повечето от нас си представят. Най-вероятно поне веднъж сте гледали ТВ предавания, в които ни говорят за влиянията и последствията които един нетипичен, нека така го наречем, живот може да ни доведе. На всички ни е ясно колко трудно е да правиш правилния избор и как веднъж стъпил в грешната посока е много трудно да започнеш отначало, дори когато от това зависи бъдещето ти. Запознаваме децата още от малки с темата за наркотиците, като главната ни цел е да им покажем колко опасни могат да бъдат те за организма и най-вече психическото здраве на човека, но пък колкото едно нещо е забранено и недостъпно, толкова повече време прекарваме в начини да намерим път към него, просто така, да пробваме какво ще стане, нали се „живее само един път“.
Да, точно това си мислех и аз всеки път преди да посегна към дрогата. За мен тя беше като най-добър приятел, приятел, който винаги ще бъде до мен, колкото и пъти да се опитам да избягам, тя винаги ще бъде там, на една ръка разстояние, винаги на твое разположение, готова да ти отнеме всичко, което притежаваш.
Ако трябва честно да си призная, не си спомням особено много от времето, когато бях зависима. Според някои психолози, при които се налагаше да ходя, това е защитен механизъм помагащ ми да забравя едно от най-мрачните, най-злокобните и най-страшните времена на моя така крехък 18 годишен живот. Вероятно ще си зададете въпроса, защо едно 18 дете ще има нужда от такъв вид субстанции, какви проблеми има едно тъй крехко същество, което тепърва ще се изправя пред закривения път на живота? Трудно е да се обясни колко много фактори влияят върху развитието ни като личности, но определено няма да се впускам в детайли. Вместо това ще ви предоставя част от дневника си, който си водех всеки ден, с надеждата да не загубя себе си в лабиринта на наивността ми и залъгващото чувство за утеха.
25 октомври 2018
Събудих се със силна, пареща болка в главата. Протегнах ръка, взех телефона и погледнах часа, 5 сутринта. Беше тихо и всички спяха, страхотно време за човек зависим от наркотичните вещества. Заврях ръка под възглавницата си и намерих мястото, в което по принцип криех „ресурсите“ си. Естествено преди да стана се ослушах отново…да чисто беше. Слязох от леглото, затворих вратата и с трепереща от страх и вълнение ръка погълнах хапчетата. Надявах се да подействат по-бързо, не можех да търпя повече.
Станах чак на другия ден, не помнех нищо, но в стаята ми беше пълен хаос. Сега нямах време за това, трябваше да се приготвя за училище.
Тук е може би мястото да кажа, че още от малка бях проблемно дете, постоянно се намесвах с грешните хора и се налагаше родителите ми да ме местят постоянно, сменях училището може би през два три месеца, което определено не е подходящо условие за психическото развитие на едно дете. След време родителите ми се разделиха, мислеха си че така ще е по добре за мен, но аз смятам, че беше по-скоро в тяхна полза.
Бях готова и излязох през вратата. Вървейки навън си намирах всякакви причини да не гледам около мен, а минавайки покрай хора винаги си вадех телефона, исках да съм незабележима… да, може би това е което си мислехте, че ще чуете. Но не, аз бях по-скоро обратното. Целият град ме познаваше, всеки знаеше по нещо за мен и винаги когато се разминавах връстниците ми ме поздравяваха, надявайки се че по-късно мога да им бъда полезна с нещо. Въпреки това в сегашното ми училище нямах приятели, главно поддържах връзка с хората от родния ми град, точно заради тях започнах да вземам дрога. Но никой не знаеше, а и не беше нужно, все пак аз щях да вземам само когато много ми се налага…нямаше да се пристрастя, бях наясно с последствията, нали?
****************************************************
Това е първата страничка от моя дневник. Доста странно е, че държейки го в ръце изпитвам същите чувства на обърканост. Спомням си как в този момент си мислех, че държа всичко под контрол, че всичко е, и ще бъде наред, но колкото повече се замислям, толкова повече осъзнавам колко съм грешала. Чувството за принадлежност е познато на всички ни и не смятам, че е правилно да ме вините за изборите ми, особено когато никога не сте били в моето положение. Винаги е било изключително трудно да се поставим на мястото на другите, да решаваме проблемите си както другите, да се опитваме да бъдем като другите, но опитите ни винаги си остават скрити и обвити в мъгла. Дълбоко в себе си знаем, че има начин, винаги е имало, просто трябва да го потърсим. Аз се опитвах с цялото си сърце да взема правилното решение, но нещо винаги ме тласкаше в грешна посока, нещо винаги ми казваше да остана в зоната си на комфорт и при никакви обстоятелства да не я напускам. Криех се от света, завирайки се под юрганчето си. Така правех винаги, когато светът ме довеждаше до отчаяние. Можех да изчезна под завивките, което ме предпазваше от студенината на света.
********************************************************
ДВЕ ГОДИНИ ПО КЪСНО
13 септември 2020
Веднага щом навърших 18 се изнесох и отидох при старите си приятели в родния ми град. Трябваха ми пари за да се издържам по някакъв начин, а родителите ми категорично отказаха да ми превеждат по сметката, била съм вече „достатъчно голяма, за да нося отговорност“. Не му мислих много и директно отидох при Стефан, най-добрият ми приятел още от детската градина. Това, че не се бяхме виждали от 8 години въобще не ни попречи и още щом се видяхме нещата сякаш си стояха по старому. Говорих с него за проблемите си и как ми трябват пари, а той имаше много връзки и веднага ми намери работа, предимствата на малкият град. Може би, сами се досещате какво беше предложението. Не е толкова трудно да се досетиш в предвид миналото ми. Идеалният сценарий-момиче, отказало се от наркотиците, но все пак с нестабилна психика и нуждаещо се от пари. Кой по-добре би познавал нуждите на останалите зависими от един бивш наркоман? Именно дилърството щеше да бъде основният ми приход на пари, или поне докато си намеря по-достойна работа. Първоначално не бях притеснена, знаех в какво се забърквам и последствията, но аз бях напълно сигурна, че за нищо на света не бих посегнала отново към дрогата.
20 септември 2020
Бързо след назначаването ми разбрах в какво съм се забъркала, постоянно бях на нокти и се оглеждах като обезумяла. Лутах се по улиците, търсейки познати лица на които мога да доверя субстанциите. Не вярвах на никого, нямах никакви близки приятели. В света на наркозависимия си винаги сам за себе си, нещо което научих от първа ръка. Питат ли те, не познаваш никого, а заговорят ли те гледаш да се измъкнеш възможно най-бързо. Колкото и необичайно да изглежда, трябваше да призная, че бях доста страхлива. Бяха ми разказвали какви ли не истории, да не говорим, че половината хора с които общувах бяха прекарали по-голямата част от живота си в ареста, а това определено не беше бъдещето към което се стремях.
Колкото и да не ми се иска да призная, благодарение на мен „бизнеса“ бързо се разпространяваше и разрастваше. Изкарвах все повече пари и вече имах достатъчно да си купя апартамент и да се откъсна от живота, който живеех. Знам че това никак не е лесно и въпреки това ще направя всичко по силите си да се справя.
****************************************************
Е, както може би предполагате, нещата не протекоха точно по начина по който си мислех. Напротив, забърках се в повече и по-големи каши и стигна до неминуемото-отново се запътих по пътя на зависимия, пътя по който всеки един от нас поема по свое собствено желание, мислейки че лесно ще успее да се върне. Най-често този път е отражение на самите нас, заблудени, търсейки правото да бъдем „свободни“ и сякаш точно това ни пречи. Постоянното чувство на желание за свобода ни спира да се чувстваме истински свободни и независими. Сами си поставяме граници и окови, сами се оплитаме в лъжи, с които заблуждаваме само себе си и никой друг.
Често преди да заспя си представях себе се на границата на два пътя, единия обгърнат в мъгла и тръни, леко закривен и криволичещ сред завои, губещи се в далечината. Другият светъл, красив, цветен и странно перфектен, сякаш дори лъжливо спокоен. Винаги си представях как избирам точно него и защо не бих. Изглеждаше тъкмо като за мен, с ясна посока и цел, точно каквото ми трябваше. Връщайки се обратно обаче разбирам колко съм била объркана.
Бих искала да използвам пътищата като метафора. Нека първо да взема „светлия“ път, той ще бъде символ на лесния вариант. Нека си представим, че се намираме в т.н гранична ситуация. Трябва да направим сериозен избор, който ще определи бъдещето ни, нека вземем моя случай в който се върти въпросът „Да се върна ли отново към стария си начин на живот?“. Разбира се, първично всички ще се насочим към красивия, сигурен път с ясна цел. Тръгнем по него обаче ще срещнем безброй много трудности. Зад цветята ще видим тръни, пресягащи се страховито към нас, пътят ще стане тесен, минаващ покрай дълбок и стръмен зид. Направим ли грешната крачка, ще се върнем отначало и отново ще изгубим себе си, съсредоточени единство и само в това как да не „паднем“ и отново да се изгубим във вечния кръговрат. Поемем ли обаче по другия път, път на правилното, макар и трудно решение ще останем приятно изненадани. След време мъглата ще се разсее и ние ще видим пътя по различен. Ще осъзнаем, че в началото макар и криволичещ с хиляди завои сега е с ясна цел, готов да ни поднесе възможно най-доброто.
Трудно бих могла да си представя обаче как в живота ни има само два пътя, правилният и грешният. Винаги има трети вариант, понякога доста очевиден, понякога скрит някъде, чакащ да го намерим. Той е смесица от тези два пътя, в него се съчетават правотата и грешките, през които неизбежно ще преминем. Разбира се, не бих искала да сравнявам живота ни с път, той е изпълнен с много повече от правилни и грешни решения, с трудности, мечти, заплахи и изненади, просто понякога ни е нужно да сравним живота си с нещо, за да си го обясним по-добре.
****************************************************
6 ноември 2020
Погледнах себе си в огледалото. Определено не видях това което си мислех че ще видя, там стоеше бледо момиче, със кафява сплъстена коса и огромни сиви сенки под очите, устата и беше леко суха, а погледа блуждаещ. Отне ми време да се позная, избягвах да се гледам в огледала откакто се върнах към дрогата. Знаех, че тя ме изтощаваше и изсмукваше всяка капка живот от мен, но поне се чувствах щастлива, макар и временно. Усещах как всеки ден губя себе си все повече и повече, но нямах силите да се отърва от неизбежното. Постоянно търсех начини да се сдобия с наркотици, без значение какви. В съзнанието ми изникваха само силуети на ръце, подаващи ми нещо. Дори не исках да знам какво беше увито в кърпичката, просто исках да знам че ще е мое и се надявах да ме утеши. Не че бях наясно какво по-точно трябваше да бъде утешено. Спомените защо се върнах към този начин на живот отдавна бяха заличени.
В този момент от живота ми се прелитах като блуждаеща частица, оставях се на течението да ме носи. Пътят за който преди говорех въобще не ме интересуваше. Точно тогава просто търсех пътечка или просто някой, който леко да ме подбутне към правилния „канал“ при другите частици, да застана между редиците си и да давам вид на нормален „гражданин“. Клетката в която живеех ми се струваше все по-привлекателна, но все пак си оставаше клетка. Така или иначе, неведението беше моята благословия и реших да не разбивам илюзиите, че съм свободна.
3 декември 2020
Тъкмо когато напълно се бях примирила с начина по който живеех се прокрадна тънка светлина в тунела на неведението ми. Записах се да уча в университет, не беше един от най-добрите, но със сигурност щеше да ми помогне да започна отначало. Първоначално разбира се, не се записах точно с тази цел, според Стефан това беше добър начин да разпространим бизнеса с наркотиците. Но нещо в мен наистина се промени, сякаш просто някой друг ме управляваше. Всеки ден виждах щастливи хора да минават покрай мен, да се смеят с приятелите си, изглеждаха толкова безгрижни, сякаш никога не са имали проблеми. Тогава поглеждах към себе си, отстрани изглеждах направо безпомощна, криеща се в ъглите, чакаща някой да ме заговори, за да си свърша работата. Горда съм, че не съм приемала дрога от 2 седмици, знам че не е много време, но все пак човек започва с малки крачки.
Малко по малко усещам как все повече съм готова да се откажа стария си живот, готова съм да загърна тази страница и просто да започна да живея истински. Започвах да оценявам тишината в съзнанието си и факта, че разчитам само на себе си вследствие на отсъствието и. Малко по малко разбивах илюзията, че съм свободна. Нужно ми бе да живея достатъчно дълго, та да си изкова значима цел, нищо, че сега нямах идея каква ще е тя.