Патронът на Езиковата гимназия – Людмил Стоянов – е един от най-значимите творци в българската литература- поет, прозаик и драматург; преводач от европейски мащаб, писател хуманист, публицист с активна гражданска позиция и обществен деец. Избран е за академик през 1946 година заради безспорните му постижения в областта на културата и литературата. Людмил Стоянов (литературен псевдоним на Георги Стойков Златарев) е роден на 6 февруари 1888 година в село Ковачевица, Благоевградска област. През 1905 година се установява в София. Работи като репортер на вестниците “Пряпорец” и “Балканска трибуна”. Участва във войните от 1912-1918 година. След Първата световна война разгръща активна творческа и журналистическа дейност. Редактира списание “Театър-Студия”, вестниците “Бюлетин”(1932), “Преглед на антивоенното движение”, “Щит”(1933-1935), “Литературен преглед”(1934-1935), “Брод”, “Нов свят”, литературния сборник “Кормило” (2 книги, 1933), списанията “Везни” (заедно с Гео Милев през 1920-1921) и “Хиперион” (заедно с Иван Радославов и Теодор Траянов през 1923-1924), както и “Български печат”. Дописник е на френския вестник “Юманите”. Представител е на прогресивната българска литература на международни форуми в чужбина. Участва в международни конгреси на писателите за защита на мира и културата в Париж през 1935 година и в Мадрид и Валенсия през 1937 година заедно със съпругата си, писателката Мария Грубешлиева и Кръстьо Белев, също писател. Директор е на секцията по руска литература в Института за литература при БАН и главен редактор на списанията “Славяни” и “Септември”. От 1953 до 1973 година е член на Световния съвет на мира. Бил е народен представител в Третото Народно събрание. Първите му стихоcбирки са “Видения на кръстопът”(1914) и “Меч и слово”(1917), последвани от “Прамайка” (1925) и “Светая светих” (1926). През 1919 година публикува първите си антимилитаристични разкази- “Отмъщението на Рафаил Давидов” и “Чайлд Харолд”. Особено събитийно значение има неговият разказ “Милосърдието на Марса”(1923), израз на протест срещу жестокостите при потушаване на въстанието през септември 1923 година. В прозата на Людмил Стоянов се открояват творби като “Хатидже”(1924), сборникът с разкази “Бич божий”(1927), повестите “Сребърната сватба на полковник Матов”(1933), “Мехмед Синап”(1936) и повестта “Холера“- най-силното българско антивоенно произведение. Плод на впечатленията му от негови срещи с видни представители на европейската литература и култура са книгите “Съвременна Европа”(1936) и “Моите срещи”(1938). През 1953 година излиза стихосбирката му “Отвъд желязната завеса”. От замислената серия автобиографични произведения успява да издаде повестта “Детство”(1962) и романа “Война”(1973). Людмил Стоянов е автор и на драматургични творби- “Томирис”(1921), “Аполон и Мидас”(1923), “Гибелта на Раковица”(1924), “Антигона”(1926), “Вълци пазят стадото”(1936). Създател е на биографични очерци за Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Георги Бенковски, Васил Левски, Александър Стамболийски, както и на “Литературни очерци за български и руски писатели” (1968). Людмил Стоянов е един от активните преводачи на руска литература. Под негова редакция излизат първото българско издание на съчиненията на Пушкин в 10 тома (1942), пълното събрание на съчиненията на Лермонтов в 5 тома (1942). Превежда отделни произведения на Гогол, Тургенев, Лев Толстой, Достоевски, Чехов, Шекспир, Байрон, Балзак и други. Писателят използва псевдоними като Апостол П., Балдуин, А.Благов, Еразмус, Еремия, Кандид, Тантал, Телемах, Валериан Тихомиров и други. Произведенията на Людмил Стоянов са преведени на много езици. Награждаван е многократно с орден “Г.Димитров” и с ордена ”Народна Република България”1-ва степен. Носител е на международната награда “Максим Горки”(1972). Умира на 11 април 1973 година в София, достойно изживял своя творчески и житейски път.
