Риск е всеки полет, но въпреки всичко летим

С този текст Георги Младенов Георгиев от XI б клас се класира на първо място в Ученическия литературен конкурс по цитат от Стефан Цанев организиран от Английска гимназия „Гео Милев“ – Русе и РИО на МОН – Русе

 

Риск е всеки полет, но въпреки всичко летим

Лирична проза

Миризмата на йодоформ, изпълващас неспокойство повечето чакални в болниците, и ръждивият прах, подгонван бързо от старите пружинни матраци след всяко тяхно скърцащо стенание, за първи път запълниха дробовете ѝ преди девет години и за първи път щяха да ги напуснат в деня, в който синкавият силует от стая „108“ запя своята първа и последна песен.

Денят беше засипал градските улици с тежкия въздух на юлската мараня. В далечината сградите се клатушкаха под жаркото слънце, а хората в тях отчаяно чакаха утешителния повей на вечерния хлад да възстанови спокойния сън от предната нощ. Мъртвешката тишина, надвиснала над паркове и улици, започна разгорещен монолог, за да притъпи самотата, която я измъчваше. Уви, опитът ѝ бе грубо прекъснат от ехтящия вик на минаваща линейка, запътила се по тесните улички към нечия зла участ. След време изгасналият двигател и притихналите сирени дадоха път на мъчителни стонове, последвани от надигаща се глъч покрай слухове за случилото се. Скоро се разчу, че седемгодишното момиче, което обичаше да се навърта покрай чуждите градини и да си играе с белите венчелистчета на засмени маргаритки, е било намерено сгърчено, увито в аления воал на тихи, задушаващи ридания. Въпреки че повторния писък на сирените изпълни с надежда тихите улици, маргаритките оклюмаха пред видението на съдба по-лоша от гибелта.

Замъгленият поглед на навлажнените от умора очи се опита да изясни образa, надвиснал над прикованото към системи тяло. Майка ѝ беше дошла, задъхана от притеснение. Бежовият отенък на работното ѝ сако я издаде. Тя беше любяща майка, научена от трудностите в живота да се бори с всички сили и за малкото, което имаше. От момента, в който тежката ръка на съпруга ѝ не ѝ остави друг избор освен тихата раздяла, майчиното крило трябваше да лети за две изгубени птици затова и бежовото сако не се мяркаше често в тесния тристаен апартамент. Малка трапчинка се изпречи на пътя на бързотъркаляща се сълза, за да успокои болнавото детско лице. Бледа усмивка отвърна на сантименталния жест. И двете знаеха, че засъхналите капки кръв и болезнените мигове на яростна борба за още един дъх живот, предвещаваха края на полета още от самото начало, но една от тях не искаше да го приеме. Натежалите клепачи замъглиха утешителната прегръдка. Слабо хлипане влезе непоканено в тихия сън. Майчиното крило се прекърши в отчаяния опит да остане в небесата.

***

            Опиумът на скръбта течеше във вените на изгубена плът. Спомените туптяха в ритъм със сърце, спряло от години. Белите дробове очакваха соленият нектар на неизказани мъки да запълни зеещата празнина. Смъртта беше навестила това тяло преди животът да можеше да го напусне. Битката беше нечестна. Що за полет започваше с откъснати крила? Ако миналото е единственото щастие за съзнание, изгубено във времето, то най-добре ще е всичко да свърши тук. Тихият трепет на слабото ѝ сърце бавно затихваше в безвремието.

            Затихваше, но не изчезна за девет години.

Багрите на есента нахвърлиха първите си щрихи върху лятното платно. Лилавите отенъци набъбваха сред зелените лозя. Ветровете танцуваха над пъстри дървета и тихи езера. Слабият дъжд ръмеше по износените керемиди на старата градска болница. Там, зад тъмния прозорец на една самотна стая, едно момиче се събуди заедно с есента. Тo потърка очи и се огледа. Три легла, две от които празни, гонеха тишината със скърцащите си пружини. Четири белосани стени се лющеха от стичащата се по тях влага. На дървената, проядена от термити врата, висеше една малка метална пластинка с номерацията „108“, издълбана върху нея. Немощна въздишка обиколи стаята. Прозорецът беше единствената пролука за бягство от болничната сивота. За съжаление годините го бяха изкривили дотолкова, че вече през него се виждаха само мъждивите цветни петна на преминаващи силуети. Тази сутрин едно синьо петно запълни долния ляв ъгъл на замъгленото стъкло. Пърхащите крила издадоха потайния посетител. Любопитният детски поглед впи вниманието си в мистериозния силует.

Защо ли птица ще каца на перваза на стара болнична стая? Крилата не й ли даваха свободата да лети в тюркоазени небеса над облаци от кадифе, да усеща вятъра между перата си? Или може би тези криле вече са обиколили този чудноват свят и с последния си полет искат да споделят видяното? Колко щастлива би била тя, ако можеше да види света през очите на малкия песнопоец. Девойката стоеше нетърпеливо пред мръсното стъкло, опряла колене на скърцащото легло, с пръсти побелели от лющещата се стена в стая „108“.

Годините в тясната тъмна стаичка бяха напудрили лицето й в бяло и затъмнили съзнанието ѝ. Редките посещения на майка ѝ запълваха сърцето ѝ с празнота. Маргаритките, които ѝ донасяха, се сливаха със сивата палитра на помещението. Болките от страха, самотата и тъгата пронизваха по-силно от дългите спринцовки. С годините синьото петно в долния ляв ъгъл на замъгленото стъкло беше единствения цвят, който тя виждаше, ослепявайки за картината пред нея.

***

Безсънните нощи и часовете, прекарани в офиса, изтичаха в последните опити за лечение на нелечимото. Мисълта за загубата на последното, което ѝ оставаше, я ужасяваше. Полетът наближава своя край, въздухът бушува в ушите им. Бежовото сако не слушаше белите престилки. В оставащите четири години то се възмущаваше от истината, колкото и очевидна да беше тя- всеки живот носеше своя етикет и колкото и да ни е скъп, накрая го губим. Под перести облаци се разкрива рохкава пръст. Последните три седмици бяха прекарани в спорове за предписания и лекарства. Откъснати пера обикалят изгасващия залез. Още два дена тежките системи щяха да се люшкат до скърцащото легло. Синият небосвод замръква под черния воал. Оставаше един час. Слабо хлипане събуди белоликото дете. Празен поглед порази насълзените очи. Дъщерята бе ослепяла за майка си. Слепотата виждаше само синьото петно в долния ляв ъгъл на мръсния прозорец- последното късче от потулено в нощта небе.

Риск е всеки полет, но не всеки е научен да лети. Вместо да бъде с дъщеря си в последните ѝ моменти, тя избра да я затвори заедно с празните си надежди в един сив кафез. Синият силует разказа за своя полет и отлетя.

Връзка с нас

Може да се свържете с нас по телефона или по имейл.

  • Телефон: +359 73 83 12 81

Последвайте ни

Може да ни откриете и в социалните мрежи. Последвайте ни.